На дванайсет съм викнала – “от трети клас деградирам!” –
винаги в едно такова чувство на застой;
другите растат, аз отгоре ги гледам,
а някак все не успявам да стигна височина един човешки бой.

Те са вече там горе,
а аз пък стоя и повтарям,
със своята старата, привичната гордост
(как пък не почнах да се умарям?):

“Аз мисля добре,
дай само време,
ще реша и този проблем
без веднъж дори да изменя на своето мнение!”

С надежда на себе си да не съм изменила,
без да съзнавам
стена около свойто желание и чувственост
от чуждите кожа и дрехи съм дълги години градила.

Заклещена вътре,
та аз знам коя съм... Но кой ще ме види?
Те думите липсват!
И понягога зле същността я описват.

Не, аз роли пред никого не ща да играя,
макар и животът да е понякога сцена.
Ще дойде някое куче и ще почне по мене да лае,
Ама заради него ли костюма да сменям?

И ето тука и себе си лъжа –
животът е театър, движение,
днеска си лодка във вихър и дъжд,
утре – кротък свещеник насред песнопение.

Ще лашка, ще мята,
теб ще променя
всеки образ дето в мъглата си виждал
за тебе може да бъде знамение.

Невярно и глупаво казах „Не искам,
не искам тези дрехи да сменям!“
Но ето, оказва се – да остана една и съща
не е било никога за мен намерение.

Всичко от страх е било, я –
ще кажа: „Какво ли това куче очаква?“
Чака храна да му хвърля,
в мене то вижда човек в калимявка.

Виждам какво виждат те в мене,
и по навик понасям тежките дрехи.
Не е, че липсва желание,
но те понякога ограничават човека!

Аз искам без страх да ги свалям,
пред който и когато реша,
искам всяка роля накрая да счупвам,
без да ме е страх, че ще сгреша.

22/04/2020