Бабо...
Сфетофарът показва зелено,
но аз все не мога да тръгна.
И чувам пак глас, дълбоко във мене.
Не мога болката днес да изтръгна.
Луната е пълна и свети.
Но аз не виждам, всичко е черно.
Сърцето ми не може днес да усети,
боли го. Боли го безмерно.
И слънцето нежно гали с лъчи.
Не виждам аз светлината красива.
Душата не шепне, отново мълчи.
Аз съм объркана, отнесена, сива...
Цветовете пред мен се редят.
Но аз виждам само черно и бяло.
Сълзите ми черни не ще наранят
сърцето, което от болка е спряло.
Не чувствам, а всъщност боли.
Защо не мога за миг да забравя...
Не виждам, но пред мене си ти.
Да си отидеш - не мога да те оставя!!!
Усещам, че идва краят на филма.
Усещам, че ти се предаваш.
Умираш, умираш, а аз съм безсилна...
Прости ми за всичко, кажи, че прощаваш...
Кажи ми как да върна за тебе живота.
Кажи ми как да спра проклетата болест.
Не искам да идва последната нота,
не искам да свърши твоята воля.
Разбираш ли, боли ме, така ме раняваш.
Кажи, как ще живея само със спомен?
Спри, няма... Ти днес се предаваш,
къде да приютя съня си бездомен...
Недей... Знам, че нямаш повече сили.
Но как без теб като преди да живея?
Сълзите ми отново във мен са се скрили,
пред теб, за да се правя, че се смея.
Ти, бабо, ме отгледа.
Не ни оставяй днес сами...
Не тръгвай след смъртта и кой нататък те отведе?
БЕз теб ужасно много ще боли...
ОБИЧАМ ТЕ, БАБО!!! БЛАГОДАРЯ ТИ ЗА ВСИЧКО! НЕ СИ ОТИВАЙ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Петя Терзийска Всички права запазени
