Все едно, че вчера беше,
а всъщност преди сто лета,
в очите ми мечта не спеше
със самолет да полетя.

Да видя онзи свят "греховен",
отричан и така руган,
изглеждаше самотен,
без мен по-тънко подчертан.

Нарамих куфар тежък,
приготвих армаган,
на митницата свежа
попаднах във капан.

Не можело семките черни
до Австрия да полетят,
били семе лековерно
и папагали щели да ги изядат.

Луканката пък била стара
и цели броя пет,
тя носела зараза,
митничаря бе поет.

Ракията в шише зелено
миришела на новини,
доматите в червено
казвали ми - остани!

Засрамена и отегчена,
отворих и последен дар,
миризма солена
заслепи горкия митничар.

Зеле от бабината каца
само ще пътува с мен,
а и малко прясна цаца,
духът ми бе сломен.

Самолетът излетя,
само някакви си часове
от точността си закъсня.
Бяха наште мигове.

Сервираха обяд,
шунка от хартия,
с блат от домат.
А ма не на мене тия!

Малко прегладняла,
виждах онзи митничар
как луканка остаряла
и ракия го превръщат в звяр.

Въздушните вълни
се съгласиха -
Колана затегни!
В страхове ни потопиха.

Настана суматоха,
на ръчен зелето подскача,
съседите при мен дойдоха,
торби стюарда пък прескача.

Усмири се птицата крилата,
капитана каза - Гут!
И тогава, осъзнала миризмата,
аз изпаднах в смут.

Зелето на баба оцеля,
обаче как сърми се свиват
без чудната чорба,
с която се заливат.

Костюмирани, гримирани,
в мене впериха очи,
даже баби балсамирани
в погнуса мятаха стрели.

Пък аз, окъпана в чорбата,
мечтаех си за Ален мак,
не познаваха тогава сетивата
Шанел или Отровен мрак.

Така доволно победена
от полета до онзи свят,
с усмивка прекроена
сега обръщам се назад.

Червените домати,
шпионската ракия
са все по-крилата
балканска орисия.