Беднякът
Той не вярваше на никой, на себе си дори,
на Бога беше спрял отдавна да се моли.
Отричаше го, понякога го мразеше дори.
(Нима живее Бог в прехвалени икони?)
Дори на хората отвръщаше със яд,
опиташе ли някой с него да говори.
(Беднякът дори сред обществото е бедняк,
не можещ да достигне сините простори.)
Живееше единствено за глътка алкохол,
за мириса, вкуса на огненото вино.
Животът му – мизерен и самотен, гол…
(Като живееш, значи ли това, че имаш?)
Но веднъж беднякът падна болен и скован
от пейката, поставена пред манастира,
и никой преминаващ не подаде топла длан
на този, който всъщност може би умираше.
Единствено едно дете се приближи
и с детските си пръсти леко го помилва.
Беднякът трепна и искрено се натъжи,
цял живот не бе могъл да опознае тази сила,
силата, когато някой с обич ти дари
една невинна ласка и погали твоята умора.
Беднякът, който Бога мразеше дори,
сега щастлив заспа, с очи, загледани в простора.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Сияна Георгиева Всички права запазени
