Бензин и запалка
В очите ти греят сълзи,
а по устните: зейнали рани.
И е тихо. Мълчим ли, мълчим.
Пет минути... последно сме двама.
Разпиляват обувките прах.
Аз какво ли така ще открия?
И дълбая с краката си страх,
от земята го рия... и рия.
А ти свиваш простора със тъжни очи,
и небето огъваш над мене.
И в сърцата е сиво. Дали ще вали
от любов, преродила се в бреме?
Няма смисъл. Ще секна това.
Ще проблясна, след туй ще изчезна.
Няма смисъл. Не носиш вина.
Аз я създадох таз нашата бездна
във която те давя сред тъмен асфалт.
Асфалтирах и теб и мечтите.
Ти не можеш в ръце от базалт
с крехки криле да политнеш.
Аз те сторих... и сега ме е яд,
че превърнах те в черна угарка.
А за мене? Май много е АД.
Моля: бензин и запалка!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деян Димитров Всички права запазени
