|без теб|
Въздухът е гъст като стъкло
в стаята ми тази заран.
Застинали прашинките във ледената твърд
рисуват във очите своят път.
Връщам се за зло или добро
към снощния ми сън забравен.
Напрегнат сепва ме денят,
изкарва от главата мислите за теб.
Провесвам от леглото ледените си крака,
които не успя да стопли пак нощта.
Сивият,макар познат до болка цвят,
успокоява мисълта ми и стопява тоя лед.
Защото теб те няма.
Няма я дъгата, липсва твоят цвят.
А рисуваше ти някога мечтите си
във мойте мисли празни, бели, чисти...
Но може би тъй трябваше да стане.
Без теб спокоен пак е моят свят.
И само тихата мелодия от едно време, тананикането на спомена тътне глухо в плътния въздух, чието спокойствие нарушава единствено траекторията на някоя освободила се прашинка, търсеща топлината на спящото ти тяло.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
