БЕЗСЪННА СТАЯ
Безсънна стая
Болката безумна цяла,
която съм изплакал,
остана неразбрана,
там, във вечността.
Раната безсмъртна, бяла,
която съм изчакал
да си отиде, не изчезва,
а продължава да е в мен сега.
Времето-листо увяхва,
часовете,
дните ми открадна
и от клоните отлита, запиляно
върху клавишите
на едно разплакано пиано.
Спомените само тъй, умирайки прозират
и душата ми безжалостно раздират.
И ръцете ти във тях по мен бродират
всеки въглен в сърцето, без да спират.
Чувствата така истински мечтани,
чувства вече просто пропиляни
изчезват, крият се в росата вече
и безцветни
някак ми изглеждат отдалече.
Отмива се живота бавно
и следа от любовта безумна не остава,
в посоки различни е пътя ни коварно
- небе с море,
мечти,
ръце,
сърце
се разминава.
Тръгваш, мила моя,
стопяват се вратите ни,
още близо си до мене,
но вече тъй далечна си ми ти.
Липсваш ми,
на мен, любима
и на моите сълзи.
С мислите за теб тъжах,
мълчах,
безмълвно ронех пламъци в сълзи,
листопад от болка гневно разпилях,
запилях
къде-незнайно и душата си.
Затворих се в безсънна стая,
сърце ме дърпаше назад,
а разумът напред,
отново
и отново очите си затварях
с надежда,
че всичко утре ще бъде наред.
В сън сънувах те прекрасен,
в сън целунах те почти,
но събудих се от вик неясен,
събуди ме молбата:
"Остани!" .
Чух гласът ти да ме вика,
долових го някъде отвън,
погледнах през ключалката развита,
лицето твое се усмихваше.
Но вратата щом отворих
сякаш гръм
прониза ме,
теб те нямаше,
а топлината ти ми липсваше.
Сам,
остави ме да пия,
да изстискам всичко от душата си,
сам,
остави ме и крия,
че живота ми без тебе свърши.
Но сънувам те,
мечтая си за теб
в пламтяща стая от сълзи
и жадувам те,
не ме е страх да изрека пред всеки:
"Обичам те, любима, липсваш ми!" ...
Болката безумна цяла,
която съм изплакал,
остана неразбрана,
там, във вечността.
Раната безсмъртна, бяла,
която съм изчакал
да си отиде, не изчезва,
а продължава да е в мен сега.
Времето-листо увяхва,
часовете,
дните ми открадна
и от клоните отлита, запиляно
върху клавишите
на едно разплакано пиано.
Спомените само тъй, умирайки прозират
и душата ми безжалостно раздират.
И ръцете ти във тях по мен бродират
всеки въглен в сърцето, без да спират.
Чувствата така истински мечтани,
чувства вече просто пропиляни
изчезват, крият се в росата вече
и безцветни
някак ми изглеждат отдалече.
Отмива се живота бавно
и следа от любовта безумна не остава,
в посоки различни е пътя ни коварно
- небе с море,
мечти,
ръце,
сърце
се разминава.
Тръгваш, мила моя,
стопяват се вратите ни,
още близо си до мене,
но вече тъй далечна си ми ти.
Липсваш ми,
на мен, любима
и на моите сълзи.
С мислите за теб тъжах,
мълчах,
безмълвно ронех пламъци в сълзи,
листопад от болка гневно разпилях,
запилях
къде-незнайно и душата си.
Затворих се в безсънна стая,
сърце ме дърпаше назад,
а разумът напред,
отново
и отново очите си затварях
с надежда,
че всичко утре ще бъде наред.
В сън сънувах те прекрасен,
в сън целунах те почти,
но събудих се от вик неясен,
събуди ме молбата:
"Остани!" .
Чух гласът ти да ме вика,
долових го някъде отвън,
погледнах през ключалката развита,
лицето твое се усмихваше.
Но вратата щом отворих
сякаш гръм
прониза ме,
теб те нямаше,
а топлината ти ми липсваше.
Сам,
остави ме да пия,
да изстискам всичко от душата си,
сам,
остави ме и крия,
че живота ми без тебе свърши.
Но сънувам те,
мечтая си за теб
в пламтяща стая от сълзи
и жадувам те,
не ме е страх да изрека пред всеки:
"Обичам те, любима, липсваш ми!" ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Христо Всички права запазени
