Изправен на този бряг всевечен,
на здравата опора крайното стъпало,
се питам сам: "Колко е далече
до хоризонта, слизащ в тишината вяла".

Натам отправен взорът, след себе си увлича
онази тръпка древна, която те опарва
с неясния си намек и лесно те обрича -
остатъка от дни в пиянство да прекараш.

И вече съм пиян, макар и неопитал
все още питието с насладата голяма.
Така осъден бурето усмихнат ритва,
разбрал, че изход друг за него вече няма.

Ще скоча, знам. А в мене се надига
желание - назад, за "сбогом" да погледна.
Вълнуваща - на драмата - интрига,
предчувствана със стъпката поредна....
 

Това е всичко. Бряг, безропотно посрещал:
вълни и вятър, и залезните багри.
Една е крачката и в сънната безбрежност
се скрива споменът от вчера, днес и утре.

С желязна упоритост брегът ще устоява
на бавната ерозия, без намек, че завижда
на хората, които идват и минават -
като по мост - по него и влюбено въздишат.

Но тръгвайки нататък, прозрение човeшко -
ще можеш ли да гледаш на фактите с достойнство?
Сгъстявайки се здрача, оптическата грешка
за хоризонта близък - прераства в безпокойство.

Нима съм още тук, а мисълта ми отдалече
ме кани да последвам безумния й пример?!
Или назад поглеждам - към този бряг всевечен,
дали ще забележи вълните как ме скриват.