Връщаш се, но пак те няма,

в мислите ми само си,

остана като някаква омая,

но реална, не не си!

И излизаш често от сумрака

на спомени, за някогашни чувства,

душата сякаш нещо чака,

но не смее да си го поиска!

Като сянка сякаш се придвижваш,

навсякъде, където съм,

със мен си, но не виждаш,

вървиш по житейския си калдъръм ...

И мислиш си, поглеждаш все назад,

там, където беше обичана, щастлива...

Понякога ме хваща яд,

но стига! Вече стига!...

Чакам те! Не зная вече и защо!

Сякаш затворих се за другите след тебе,

чакам, не зная и какво,

сякаш щастието, останало във твоите очи!