"Лека нощ" ми казваш нежно,

морно моята глава

потъва в тишина безбрежна,

а ти до мене бдиш в нощта.

Нов ден в стаята ми влиза,

готвя своя план в движение,

а ти с небрежността, по риза,

прогонваш делничното напрежение.

Часове ме изтощават -

болни, мислите на хората,

а твоите очи светлинно продължават

да гонят в мен умората.

След вечеря ме прегръщаш,

мечтите крехки ги ловиш,

сбъдваш ги и пак ме връщаш

в леглото. Ти не спиш...

Въпроси имам много, не задавам,

как мога да допусна мнително -

да ни обискира здравата,

тази обща въпросителна.

"Защо не те познават близките ми?"

"Защо почти не спиш и не ядеш?"

"Защо съм толкова щастливо истинска,

до толкова неистинско добър копнеж?..."

"Лека нощ" ми каза нежно...

В сияние сякаш те видях...

За мене бе дошъл надлежно

последният ми земен грях.

Бях се влюбила в ангела изпратен,

дошъл от болестта да ме лиши,

но романтична в свойта непонятност,

поисках времето за кратко да ми удължи...

 (По едноименния филм: "Да срещнеш Джо Блек")