Дано...
ДАНО...
Отстъпих в спора.
Ще ме помнят внуците
като загубил и това сражение...
До днес вървях със стиснати юмруци
и другите отстъпваха пред мене.
До днес бях яростен и в спор, и в битка,
все в настъпление и все нагоре,
за мен морето бе до пояс плитко.
А ето че сега отстъпих в спора...
Да, аз бях прав и истината – моя,
и имах силни доводи, и тежки,
но замълчах.
Така загубих боя.
Дали бях слаб?
Или направих грешка?
Така ли ще е отсега нататък?
Довчера пръв, от днес ще бъда втори?
Не знам!
Но се натрапва извод кратък:
не ми се води бой, не ми се спори...
Не ми се губи време да доказвам,
че истината всъщност крачи с мене.
Дали животът с мъдрост ме наказва?
Дали е старост?
Или примирение?
Навярно е!
И днес отстъпих в спора,
макар с усмивка тънка и лукава.
Не искам да воювам, да се боря...
Дано да е, защото помъдрявам.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
