Десетият кръг
Уморени луни по пътя
в следите угарят.
Ръцете ми
- блудници
всяка болка
до спомен размиват.
Сезонно
- усещам те парещ в очите ми.
Светът ми изгаря в десетия кръг,
най-чистия ад
- да обичаш безвремено...
Докогато си тръгваш напълно:
от безразличие
и от сърцето ми,
изрязвай
по-малко есента,
защото съм зимна
и преходна.
Ала все още ме има
измежду неоправените легла
в живота ти.
До теб съм
видимо тихата крайност,
горчива и истинска,
вечерно тръпчива.
Ъглите в стаите
събират се от неразбиране,
Преглъщам трудно сълзите
- на другата.
И плюя в кафето й,
преди да узная,
че е поредната.
От тогава препивам.
По пълнолуние
чупя стрелките
на тик-такащата вяра,
любовнико.
Мразя те.
Но първо обичах
- ръцете ти, сутрин.
Беше ми...
Уморени луните ме сплитат
на тръгване.
Пристегни вината си
до синьо,
до утре.
Утре, небето ще ме разлее във зимно.
Ще ме люби вятърът.
Силно.
С парфюма.
Твоя.
Поредния.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Киара Всички права запазени
