Докога

През пукнатото кърваво стъкло
съзрях строшеното ни време
в тоя магистрален век,
съзрях модерното ни зло -
на никой днеска му не дреме
за живота мимолетен на човек.
И под всяко вестникарско "ДНЕС",
стоят на показ изгубени облози
от съдбата горделива,
но не будят и частица интерес,
а пее истината некрасива,
пее от черно-бели некролози.
Не са бездушните автомобили
виновните в това криминале,
не са онези, що милиони хора са убили,
просто хората във тях се имат богове.
И ето... виждам ги тъй ясно,
едно трагично и предъвкано клише -
кола, висока скорост и младежи,
и завой, извиващ се надясно...
ала преди минути шофьорът е държал шише...
само миг и прах са всичките копнежи.
И ето пак... нахакан богаташки син
волана на аудито държеше,
до него - красива, млада дъщеря...
промили в кръвта и пълен резервоар с бензин...
И от "е", човек превръща се във "беше"...
Късно, линейката пищяща закъсня...
И ето пак... и пак, и пак, и пак...
кръв се лее като на война
и сякаш тук животът ни е враг
и гинейки убиваме без жал и без вина.
А после... после само болка,
оставена във завещание
на нашите обични,
що през сълзи питат: "още колко?!?"...
Още колко ще сме безразлични?!?
Но нямам вече време, времето с кръвта изтича
и сили за въпроси не намирам,
безразличен бях, сега умирам
и в спомен себе си оставям...
Прости ми, майко!
Карах без колан и карах бързо... бях пиян...
Но късно е да съжалявам...

"Борбата е безмилостно жестока.
Борбата, както казват, е епична.
Аз паднах. Друг ще ме смени
                           и... толкоз!
Какво тук значи някаква си личност?!"