Дом безлюден
Крачките отмерват ударите на сърцето,
проблясват в локвите звезди,
в главата ми - сигнал заето,
тормози ме от много дни.
Във глава ми - мрачни мисли,
в гърди тъга огромна - зъл титан,
болката отново се разлисти,
и пак се чувствам в нея окован.
В дом безлюден с бавна крачка,
връщам се по навик през нощта,
и картината - онази мрачна,
посреща ме на входната врата.
В стаята със вкус на мухъл,
скрина, извехтялото перде,
скоро май не съм помитал,
идвам само вечер - за спане.
Молив подпрян на бели листи,
на масата забравен спи,
очаква да изпише черни мисли,
от графита сив да оживеят болки и злини.
Проскърцва под крака ми пода,
охкат жално старите дъски,
снимка гледа ме от некролога,
плъзват черно-бели спомени.
От тези спомени ми прималява,
прогонват за пореден път глада,
морна плът в одеало черно омотавам,
а скръб нагарча силно във уста.
Мисълта, не мога да я спра - лети към нея,
от нея спомен - некролог,
сърцето ми така пустее,
както и оставащия ми живот.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Деян Димитров Всички права запазени
Поздрави и от мен, dodic..
