Душата
В степта безкрайна черен стълб стърчи,
като че ли се извисява в небесата.
До него тихо моята душа мълчи.
Припада - подкосени са крилата!
Опитваше се да лети до вчера
и рееше се в облаците сини,
а днес - на лешоядите вечеря,
умира пак - останала без сили!
Ужасен край - начало на безкрая...
Че всеки ден възкръсва да се бори...
Защо се бори ли - и аз не зная!
Навярно грешките си да повтори.
А аз стоя и гледам я безмълвно.
Заплаквам от безсилие и ярост
с надежда тиха - пак да ме изпълни
душата в преждевременната старост.
Усещам се, когато осъзнавам,
че мъртва е отдавна и изстива.
Като че ли сърцето си продавам
на мъка черна, зла и пепелива!!
Над гроба и стоя и тихо стена...
Очите ми отидоха си с нея...
И аз умирам - смъртно уморена -
останала без сили да живея!!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Дани Георгиева Всички права запазени
Старая се!!
