ДЪЖД ІІ

През дупчестата сива пелена,

на този дъжд през сивото цедило

едва личат отсрещните могили.

Дъждът е като грапава стена

с пролуки.

През пролуките прозира

светът край мен – измокрено врабче.

Дъждът завеса рехава тъче

и тропотът на капките не спира.

Дъждът барабани хилядопръст,

хилядопръст потропва по листата

и глъхне в този грохот тих земята –

коварно-тих, плющящ и мокро-гъст.

И всяка пръст полека става кал,

блестящо-мокра и измамно-мека;

увиснал над полето, над човека,

дъждът безкрайни ери е валял.

И е отстъпвала пръстта корава,

за да проникне влагата в недрата,

и жадно е погръщала земята

раздърпаната пелена мъглява.

А този дъжд с намокрено цедило,

увиснало като съдрана дрипа,

все тъй над старата земя е хлипал

и е попивал в старите могили.

И все така – неспирен и надменен,

хилядопръст – ще тропа по листата

и ще забрави може би земята,

че този грапав дъжд вали за мене.

И дълги ери след като ме няма

ще пада дъжд – безсмъртен и съдбовен.

А може би дъждът не е виновен?

Дъждът е вечност, моят свят – измама...