ДЪЖДОВЕ
Безмислица...това било
получих отговора и не съм щастлива.
Като че ли, никой не мисли...
свои или чужди мисли има ли значение?!
И пак ми е сиво, мърляво, мъгяво.
Квартала е сив, улиците, града, небето...
и нищо не знае накъде лети,
а пътищата са толкова много,
че се губя, толкова постоянно,
че вече свикнах...
да не знам къде се намирам
и къде трябва да бъда.
Само облаците не се губят,
знаят посоката си.
Сивите облаци - мръсни и отровни,
пропити с жълти дъждове.
Разцепват се по шевовете и се изливат,
безвъзвратно върху човечеството.
Поливат го с кал.
Полепват се...
върху подметките ни,
между косите ни, в дрехите.
Калта тече във вените ни.
Но вече имаме имунитет към калта.
Единственото бяло да душите ни,
когато мислим, когато забравяме
... за дъжда.
Аз забравих, забравих толкова неща,
че се чувствам свободна.
Мисля си...
за светли хора с тихи усмивки,
за майка ми как спи,
как полива цветята.
Нямаме цветя.
Имахме едно, но то изсъхна...
Сякаш не се грижим за нищо...
безгрижни сме.
И само си говорим
и се слушаме...
За да останем чисти и далеч оттук...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Роси Стефанова Всички права запазени
