Един безмислен монолог
Един безмислен монолог
Искаше ми се стих отново да напиша...
Някакъв смислен монолог...
Ала себе си пак ли да описвам
в безкрайността на своя вечен епилог?
Тъжно ми е тази вечер...
Толкоз тихо е навън...
А спомена за теб пак е вечен...
и пак вървя в полуунес... в полусън...
Думите объркаха се във главата...
Мислите редуваха се през една...
Че над листа трепереше ръката...
И от очите процеди се мъничка сълза...
...............................
В полуунес заключена вървя...
Тунели... мъртвешки светлини...
На прага на нечия самота стоя...
Не ще доживея сетни бъднини...
И спрях да пиша, и спрях да искам.
Желания, копнежи и мечти...
В призрачна мъгла аз греха подтискам,
че грешна съм... няма вече в мен сълзи...
....................................
Този път при теб не се отбих.
Не исках да си вземам сбогом...
По-добре е да не се простя във този стих...
Последен може би... Погром духовен...
Ала със себе си мълчаливо се простих.
Кратък разговор между мен и мен...
Чух се как нашепвам: „Моля те, прости, сгреших”...
Но, уви, късно е за утрешния ден...
.........................................
Свърших си стиха. Отново епилог.
Пак нелепо-смешен се получи...
Един безмислен монолог
за туй, че сърцето на любов не случи...
***
Искаше ми се стих отново да напиша...
Някакъв смислен монолог...
Ала себе си пак ли да описвам
в безкрайността на своя вечен епилог?
Тъжно ми е тази вечер...
Толкоз тихо е навън...
А спомена за теб пак е вечен...
и пак вървя в полуунес... в полусън...
Думите объркаха се във главата...
Мислите редуваха се през една...
Че над листа трепереше ръката...
И от очите процеди се мъничка сълза...
...............................
В полуунес заключена вървя...
Тунели... мъртвешки светлини...
На прага на нечия самота стоя...
Не ще доживея сетни бъднини...
И спрях да пиша, и спрях да искам.
Желания, копнежи и мечти...
В призрачна мъгла аз греха подтискам,
че грешна съм... няма вече в мен сълзи...
....................................
Този път при теб не се отбих.
Не исках да си вземам сбогом...
По-добре е да не се простя във този стих...
Последен може би... Погром духовен...
Ала със себе си мълчаливо се простих.
Кратък разговор между мен и мен...
Чух се как нашепвам: „Моля те, прости, сгреших”...
Но, уви, късно е за утрешния ден...
.........................................
Свърших си стиха. Отново епилог.
Пак нелепо-смешен се получи...
Един безмислен монолог
за туй, че сърцето на любов не случи...
***
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
