една звезда...
една звезда блещука за мен
една ръка се промъква,
обвита в мъгла,
протегната към мен
вървя през нощните улици
виещи кучета-
на глутници
един разплакан град
в самотата отеква
грохота на късен влак
остава да ехти в съзнанието
на сърцето тъжната мълва
самотни сенки,
топящи се в мъглива тишина
проектират се сценки-
от реалния живот тегла
продължавам да вървя,
обвита в плаща на нощта
дълги,празни коридори
лутам се из лабиринта на моята душа
дълги коридори
със стъпкани цветя осеяни
мисли хвърчащи,разсеяни
там носи се мириса на вяла пустота
в на душата чистия храм
нямя кой да се моли
вечен,но пуст и ням
по стените му чисти и голи
тичат подгонени мислите
една звезда огрява храма
с топлина го дарява
за НЕГО е тая мисъл,
яростно бързаща
как искам да я хвана!
да я погаля
с думи да я нарисувам
аз бягам,като морето бушувам
и мислите тичат-подгонено ято
с птиците леко полита
едничката мисъл за НЕГО
топла,като настъпващото лято
искам да я догоня
крилете ми с кръв са пропити
колкото и сълзи да пророня
една рана ще остане отворена
тя в храма на душата ми лежи,
положена
и вечно ще тежи-
една болка отложена
мисълта избяга
ще чакам утрото
ръката протегната-не помага
заравям пръсти в косите си
и пак се събуждам-в сълзи обляна...
една ръка се промъква,
обвита в мъгла,
протегната към мен
вървя през нощните улици
виещи кучета-
на глутници
един разплакан град
в самотата отеква
грохота на късен влак
остава да ехти в съзнанието
на сърцето тъжната мълва
самотни сенки,
топящи се в мъглива тишина
проектират се сценки-
от реалния живот тегла
продължавам да вървя,
обвита в плаща на нощта
дълги,празни коридори
лутам се из лабиринта на моята душа
дълги коридори
със стъпкани цветя осеяни
мисли хвърчащи,разсеяни
там носи се мириса на вяла пустота
в на душата чистия храм
нямя кой да се моли
вечен,но пуст и ням
по стените му чисти и голи
тичат подгонени мислите
една звезда огрява храма
с топлина го дарява
за НЕГО е тая мисъл,
яростно бързаща
как искам да я хвана!
да я погаля
с думи да я нарисувам
аз бягам,като морето бушувам
и мислите тичат-подгонено ято
с птиците леко полита
едничката мисъл за НЕГО
топла,като настъпващото лято
искам да я догоня
крилете ми с кръв са пропити
колкото и сълзи да пророня
една рана ще остане отворена
тя в храма на душата ми лежи,
положена
и вечно ще тежи-
една болка отложена
мисълта избяга
ще чакам утрото
ръката протегната-не помага
заравям пръсти в косите си
и пак се събуждам-в сълзи обляна...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мирослава Грозданова Всички права запазени
Поздрави и за този стих. Богат е стиха ти!
