Макар че често плевя душата си,

там не растат цветя,

                                     не пеят птици;

не търся извора на мойта самота,

а под килима си

                             небрежно я замитам.

Нали и чувствата ми са девици –

робините на нищетата.

Засадил съм ги в градина,

която е попарена

от злободневната слана –

                                               на безразличието...

Но впреки това, аз ги обичам.

Не казвам ,,не”,

не казвам ,,да”,

не казвам, че съм по-различен.

Аз просто чопля свойта

буренясала душа.

И се надявам,

че не е пустиня вече...