Есен

Седя на пейката във парка

и гледам детската пързалка,

замина си есента

и няма навънка деца.

Отиде си неочаквано

и много бързо,

взе си пъстрата премяна

и от нея помен не остана.

Ще ми липсват пъстрите ù цветове,

шумът на листата,

неочакваните дъждове

и мирисът на тревата.

Сега всичко ще е еднообразно

и аз я търся напразно,

замина си тя –  

моята приятелка добра.

Зима пак се задава

и в душата ми тъмно става,

комините силно пушат,

кучетата за късче хляб душат.

Птиците отлитат на юг,

аз съм сама и няма с мене друг,

седя и ги гледам с тъга

и искам да литна с тях сега. 

Да се рея свободно в небето,

да гледам отдолу полето.

язовирите и реките,

морето и планините.

Колко е хубаво да си птица,

а не като мен старица,

само една приятелка ми остана,

есента с чудната премяна.

И когато след година се завърне,

ще побърза тя да ме прегърне,

ще вземе треперещата ми ръка

и ще каже: Хайде, мило, с мен ела.

Но ако на пейката не ме открие,

ще се разстрои и натъжи,

лицето си с ръцете ще закрие,

ще ù е мъчно и ще скърби.

И ще си потърси някой друг,

останал без съпруга или съпруг,

приятелството си ще му даде,

за да се почувства той добре.

Такава си е есента,

една невероятна жена…

Всеки, който я познава,

щастлив със нея става…