Ето на толкова си да ме загубиш...

" Никой не знае какво има, докато не го загуби"

Нямаш време и желание да ме погледнеш, 

не искам да ме разбереш, само да ме чуеш...

не искаш да почувстваш твоята болка дори,

а какво остава за моята...

Не искаш да помислиш дори за твоите мисли

изгуби се не в твоите, а в чужди измерения...

И аз те загубих. Не мога да те открия, да те позная...

Вече аз дори не искам да си помисля...

че ме отдалечаваш от себе си. Че аз от теб

се отдалечавам. Искам да забравя така 

както и ти забрави, но не мога, не мога...

Вече и за даденост мисля, че ме нямаш...

И затова искам да загубя надеждата,

че можеш да ме видиш отвътре...

Ти вече и себе си не виждаш, не искаш...

Забрави, в какво вярвахме, в какво ти вярваше...

Сърцето слабо бие вече, но силно боли...

Всеки удар издържа едвам, едвам и плаче...

Може би няма да е така завинаги. А за малко.

Но всяка секунда част от него умира бавно...

Душата му се блъска назад и иска да потъне,

търси, но не знае от къде вече сили да намери...

На слънцето не дава да изгрее, иска да залязва...

и в тъмнината иска да запрати всички сили и смисъл...

Но аз не искам да тая вече лоши чувства.

Не искам и ти да ги таиш. 

Не искам омразата да бъде част от мен.

Или от теб. Искам да потъне в забравата...

Но не искам и да си тръгна. Не мога.

Въпреки че ти не си вярваш и се криеш зад маска,

по една или друга причина сърцето ми

иска да вярва в теб. Твоето също.

Не мога да приема, че може да съм те загубила.

Егоистично сърцето си иска своето. Да не ни оставя...

Не мога и да приема все още, че ти не си даваш сметка,

че си ето на толкова да загубиш себе си и мен...