Сърцето ме боли, сълзите не спират,
 по устните се разпиляват и горчат,
 черната мъка бавно ме убива
 няма живот без теб на този свят.
 
 Толкова думи останаха неизказани,
 много обич още можех да ти дам,
 внезапно, завинаги ти си замина
 остави след себе си спомена свят.
 
 Недей да питаш сега как живея,
 без теб как бие още моето сърце,
 пълзя по пътища мизерни и трънливи
 и лутам се сред живите, но как...!
 
 Със теб и себе си погребах жива,
 бял паметник издигнах в твоя чест,
 притискам гръд към снимката ти мълчалива,
 сърцето блъска се в мрамора студен.
 
 Не ти ли стигна четири години
 да спиш ти тук в черната земя?
 Обляна в сълзи викам с всичка сила
 Мило мое Дете, стани, ела си у дома!
 
 Но пак смирено, тихо те оставям
 с огромна болка и ридаещо сърце...
 От снимката с усмивка ме изпращаш...
 Все така ли ще боли, Мило мое Дете!?