Глутница кучета
Глутница бездомни кучета
кръстосва черните мъртвешки улици.
Студът е примката, гладът – палачът.
И сивата си щора спуснал бе,
затрупан в градската просъница,
магазинът, чийто продавач
от склада пак изрови нещо:
купчина преоценени вещи
и по окъпаните в светлина витрини,
подсвирквайки си, ги подреждаше.
Върху рафтовете талашитени –
загладени и нивелирани,
лакирани, полирани,
сковани от дъски ковчежни,
върху които с погледи забелени
лежали бяха хиляди, непреживели Прехода...
Върху няколко дъски ковчежни.
Мъглите пееха гробовно – не, ревяха.
Смееха се и мълчаха... Стенеха.
Последният клиент напусна преди час,
със себе си отнесе всичко свято;
а сякаш бе преди минута.
Глутницата повъртя се още малко.
Но улицата беше пуста –
като душата на сираче.
Нечут остана там
викът на продавача,
когото кучетата, част по част,
разкъсаха...
Това видях, това описах.
И без да искам – изкрещях.
Но не от страх, а от безсилие
изпсувах, после – май заспах.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Константин Дренски Всички права запазени
