Господин Усмивка
Хей, господин Усмивка...
Защо гориш онази пощенска кутия,
в която трупаш греховете си.
А някой съвестно изпраща
във нея свойте опрощения...
Във пликове от доброта и милост,
със малко болка, от любов убита,
с целувка - подпис, марка - нежност
и тръпка сладост, в редовете скрита.
Запалена в сълзи, кутията горяща,
подпалена умишлено, безсъвестно и притъпено,
от Дявола - смътен сигнал тя изпраща,
че доброто у теб е без свян заличено.
Но кой ще ми повярва?!
Ти убивай. Не вярват, че си егоист?!
Но аз си знам, ще се предпазя
с последния почти изчезнал лист!
И нека да не вярват, Господин Усмивка!
Така е по-добре, нали!
Светът не вярва, че в хаоса е чисто.
Светът не вярва, че от усмивка боли!
...
Прекрасно!
Тръгваш ли?
Сега пък кой ще ни разсмива?
Къде са ти обноските на шут?
Студена пот ли те облива?
Иди си! И не се завръщай тук!
Но за последно, виж как пламъчето тлее, тлее...
Гори, гори... и се превръща в поредния мой стих!
Господин Усмивка, за последно, посмей се!
С онзи смях главоломен, ехиден и тих!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Йоанна Маринова Всички права запазени
Благодаря ви 
