Дървени лодчици с малки фенери

плават към отсрещния бряг.

Света озаряват, но само тогава,

когато изчезват във мрак.

Плаващи спомени, обгърнати в пламъци,

пътуват към дом непознат.

Дом на надеждата, далеч от премеждията,

далеч от духовния глад.

Закотвени призраци чертаят в просторите

своята грешна съдба.

Завихрят вълните, катурват гондолите

и с вопли изчезват в нощта.

А в талпите дървени, с отсечени корени,

четат се безброй имена.

На хора, превърнати в прах,

който вятърът вплита в безцветна дъга.

Армадата бавно потъва във бездната

със своя сърцат капитан,

когото сирените безмълвно обгръщат

в обятия от леден титан.

И ражда се утрото, а с него и делникът –

все нови фенери твори.

Те украсяват самотните стълбове

в града на самотните дни.