Гълъбица....

Нима не знаешe,
че времето руши мечтите,
оплита ги в мрежи от лъжи,
а после като вятър ги помита
в потопa на свирепите души.
Нима не знаешe, че съм отровна.
Макар с палитрени окраски,
окото ти да галех тъй чаровно,
че всичките пожари да угасват.
Нимa не знаешe, че съм богиня
и мога да те сътворя в някой друг.
Да те погубя мога и да те обвия
в пашкул от оглушителен самотен вик.
Нимa не знаешe, че съм ранена
в сърцето нежна гълъбица,
на облака приседнала да си отдъхне
и му дарила своите сълзи.
Нима не знаешe, че облакът ще бъде
ранен до буреносна самота
и ще се сгуши тихо в гълъбицата.
В перата ù ще си направи дом -
и всеки път, разпервайки крилата си,
земята ще тъмнее под облачния похлупак,
красив и горд на раменете ù
ще бъде нейният отчаян гняв...