...и утре...
Сякаш времето
се умори да утешава,
да узряваме във него,
да боли. Истината
да остава невидяна,
докато прегръщат се
все същите лъжи.
И светът се умори
от повтаряни модели.
И сме тук, ала не сме.
И сме двама, ала зная,
моето парче небе
не побира тази стая.
И се питам накъде?
Нещо се пропука,
като отговор дойде -
капчица любов... и утре...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Николинка Станчева Всички права запазени
