Колко пъти са ме лъгали

с обещания съдбовни.

Колко пъти сама се лъгах

в измислена от мен любов.

Колко пъти се разминавах

с истината по терлици.

А тя ми се присмиваше -

какъв голям балък си.

Колко пъти надеждата

ми затваряше очите.

За видимото от самолет.

Колко пъти си обещавах,

че от утре ще съм нов човек.

А после пак се препъвах

в същия препъни камък.

Колко пъти си повтарях -

бъди разумна поне за малко.

И не спазвах обещаното.

Чувствата побеждаваха,

надеждите – пак напразни.

Самозалъгвах се, признавам,

наивна до безобразност.

Сама си рисувах облаците,

от които после падах.

Но е хубаво да си влюбен,

дори да е самоизмама.

В измислена от теб илюзия.

Заради тръпката само.

Защото някои и това нямат. 

© Паулина Недялкова