Изгнание
Хладно вя на трамвайната спирка
късен сняг сред зелени жила
и танцуваха с вятър подсвиркващ
клюн и клон с безконтактни тела.
Термометърът даде "заето"
и сред лято повя зимен студ.
Окъснели придворни поети,
уморени от нощния труд,
се прибираха в пустите строфи
и безримен, банален и глух,
ги посрещаше ден с апострофи
и напразно напрягаше слух
да дочуе мелодия вярна
сред любовния химн на щурци,
но, удавена в мъка полярна,
беше кукла честта – на конци.
Беше чучело спящата съвест,
а водач – животинският страх,
и стихът им се стрелкаше, ръбест,
или гладко пресован – на прах,
към звездите с апели за вечност
и с неистов копнеж за венец.
Под краката им – плаха човечност
и потъпкано име: "творец".
Писа дълго история бяла
с дим нетраен небесният град
и последната дума: "раздяла",
подпечата с дъждовен печат.
17.06.2019
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Мария Димитрова Всички права запазени
