Може би не исках сама да посрещна залеза,
да повярвам на истини,които смятах за лъжи,
може би не исках да мина през подлеза
и да се кача в метрото на човешките съдби.

В тихи стъпки да премина през вратите,
да потегля безмълвно по релсите прави,
и седнала,гледайки кротко през дните,
пътувайки през многото спирки и гари.

С усмивка потопена в нямо страдание
и в плач несдържан да затворя очи,
с цветя в нозете,с нежно дихание
и в хиляди парченца умора гори.

Но аз исках да изляза от тези коловози,
да върна очите си,да мога да вкуся,
да сляза по спирките,в дните прелистени,
да изкача стълбите дълги до входа.

И поглеждайки слънцето светло в небето,
да забравя,за миг си представям,
как миналото губи се,в мен непознато,
как днес изкуших се да вярвам.