Изповед по никое време
ИЗПОВЕД ПО НИКОЕ ВРЕМЕ
... добре, че Господ даде ми очи – да гледам на света със бяла обич,
дори денят ми адски да горчи, да вярвам – идат по-щастливи доби,
с надеждицата в утрешния ден да се събудим трижди по-човечни! –
и да ви гледам – сведло вдъхновен, и да е беден моят римен речник,
а хората край мен да са добри – в зениците им благост да трептулка,
не са ми нужни даже и пари! – парите са при мен след дъжд качулка,
макар един ненужен вейхайвей! – животът ми да спре на глуха гара –
да дишам за едното ви: – Здравей! – изречено с Любов и дъхче Вяра.
Не се и питам бях – или не бях? Тя – Добротата, нивга не умира.
Човек е топла шепа звезден прах, от Господа разсипан във Всемира.
24 март 2025 г.
гр. Варна, 18, 20 ч.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
