Изпълнен с чудесии ден

ИЗПЪЛНЕН С ЧУДЕСИИ, ДЕН



За делничните ни проблеми
и празници общоприети,
написани са ред поеми
от много нашенски поети.
Празниците са с предимство,
 но в този поетичен хор
не срещнала съм ни единствен
ред за селския  събор.

Той ставаше веднаж годишно
ей там, на селския мегдан,
и мисля, че не е излишно
в стихове да пресъздам
онази чудна атмосфера
на празничния летен ден.
Извиквам спомена при мен:

И виждам се там, на мегдана
още в ранните зори.
Не мога вкъщи да остана,
сърцето тръпне и  гори,
щом знам, че още в ранината
опъват шатри, въртележки
и стигат чак до махалата
и глъч, и вик, и смях човешки.
И хуквам. Тръпна от възбуда,
в ръката стиснала петак,
и гледам с радост и почуда
разпънатия там чардак.
Въртят се люлките синджирени,
деца, размахали крака,
крещят от ужас, пискат, смеят се,
захванати ръка в ръка.
Встрани от люлките - палатка.
Продавачка с пищен бюст
предлага орехови сладки
и вафли със малинов вкус.
Сергиите не подминавам,
пред всяка спирам се по ред.
Уж няма да се изкушавам,
но ето, виждам сладолед.
В количка с козирка белеят
фунийки с шапчици от сняг,
ухаят, сякаш ми се смеят,
та слюнки ми потичат чак.
Купувам си и ближа сладко
и съм на седмото небе,
макар да знам, че е за кратко
и пак ще ми се прияде.
Ей там пък млада продавачка
с гердан и с изрусени букли,
предлага всякакви играчки -
балони, топки, свирки, кукли...
Особено са интересни
онез, с блестящите корони,
а колко сладички и смешни
са бебетата с биберони.
Я, тук пък обеци-цветчета.
И гривни - те пък ми приличат
на цветни, сплетени венчета -
момичетата с тях се кичат.
... Какви са тези хора там?
Защо тълпят се, нещо има!
Приближавам, срам не срам,
през тълпата се провирам.
И гледам, дядо беловлас
върти раздрънкана латерна
и с тъжен и провлечен глас
възпява любовта безмерна.
Мълчи заслушана тълпата
в захлас, с отворени уста.
Изхлипва някой в тишината,
изтрива със ръкав сълза.
Певецът млъква. После в стих
доразказва свойта песен.
До мен достига вопъл тих:
Еех, да любиш не е лесно!"
Накрая всички си купуват
за левче тъничка песнярка
и тръгват, без да се сбогуват,
с мисъл за любов без мярка.
Но стряска ме внезапен тътен,
току зад мене тъпан бие
и пак просветва взорът мътен,
хоро се на мегдана вие.
Но тези хора... отде идат?
Задават се откъм  "Кайлъка"...
И агне носят... а, разбирам,
приключил е пехливанлъка.
Калпакът кривнал, тъпанджия
налага тъпана в захлас.
Навирил към небето шия,
пищи кларинет  с протяжен глас.
И вие се хорото, вие,
опасва целия мегдан,
а тъпанът все бие, бие... -
их-уу - се чува глас продран.

Но ето, вече се здрачава
и гладна, с поглед уморен -
си тръгвам, а зад мен остава
изпълнен с чудесии ден.