Жената, която е ничия
Тя върви –
и мъжете се шашкат.
Тя върви – в мен Вселени кънтят.
Не парфюм, а лисича опашка
вие вятър по нейната гръд.
Не жена – устрем, мисъл и тяло.
Със раздвижени – сипей! – коси.
И жените я гледат със бялото –
онова бяло, което мърси.
Ах, по нея въздиша – и страда
стадион със мъже – Колизей! –
и се свлича в несвяст листопадът
подир нейния шеметен шлейф.
Векове и дворци – и величия
смете вятър безжалостно тих.
Запомнете – Тя просто е ничия! –
тя – мой сън,
тиха песен
и стих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
