severianin (Валентин Чернев)
417 677
27.10.2012 г., 16:56 ч.

Живот 

  Поезия
553 1 5

 

ЖИВОТ

 

Душата ми, душата ми изгаря

на залеза на дните ми във здрача;

през листопадни есенни пожари

животът ми неумолимо крачи,

 

пронизва ме до кост мъглата гъста,

в ръждивата ми кръв се утаява,

а вятър мачка с нервни мокри пръсти

на облаците глината кафява.

 

Нощта посява сенки сред тревите

и тихо, като укор неизречен,

последен лъч от лятото се скита,

което няма да се върне вече.

 

И стари спомени – цветя от злато –

разцъфват ярко в късната ми диря,

а на безоката тъга пчелата

сред тях горчивия си мед събира.

 

Бе камък времето,

скала огромна,

с чело за ураганите открито –

и ето го, додето се опомня,

в ръцете ми на ситен пясък стрито.

 

А пясъкът се сипе и пилее,

а пясъкът в часовника изтича,

къде е времето пред мен, къде е –

аз още дишам, радвам се, обичам...

 

Но крача в листопадните пожари

на есента, настъпваща незримо,

и въпреки студа – у мене пари.

А идва зима.

Боже, идва зима!

 

И до кога?

И до кои предели?

До първа кръв? До сетната тревога?

До късните мъгли? До преспи бели?

До мрак?

Или додето просто мога?

 

Додето в някой ден съвсем случаен,

на времето в минутата последна

внезапен мокър некролог нетраен

със моите очи не ви погледне...

 

© Валентин Чернев Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??