Кандилцата гаснат
В тъмната ми празна стая
кандилцата слаби бавно гаснат.
Очите мътни светлина не знаят,
ръце покварени за гърлото ме сграбчват.
Страхът пълзи като бръшлян
по мръсната ми съвест. Онемявам!
Крещя без думи – не можех, не успях,
но знам също и че душата си продадох.
За някаква идея, за мечта,
за целувките ти скъпо изтъргувани.
Със болка плащах без да се свеня,
накрая се залутах в кухи спомени.
Кандилцата гаснат – сега и тук!
Стаята ми рухна, а не се учудих.
Страхът изяжда малкия ми труп,
страхът, че имах те, но те изгубих.
кандилцата слаби бавно гаснат.
Очите мътни светлина не знаят,
ръце покварени за гърлото ме сграбчват.
Страхът пълзи като бръшлян
по мръсната ми съвест. Онемявам!
Крещя без думи – не можех, не успях,
но знам също и че душата си продадох.
За някаква идея, за мечта,
за целувките ти скъпо изтъргувани.
Със болка плащах без да се свеня,
накрая се залутах в кухи спомени.
Кандилцата гаснат – сега и тук!
Стаята ми рухна, а не се учудих.
Страхът изяжда малкия ми труп,
страхът, че имах те, но те изгубих.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Светослав Николов Всички права запазени
