Имаше в един далечен град,

тъй близки двама братя,

неразделни бяха те,

пред хората и пред света

като две капки вода...

Но нещо бяло появи се,

тъй красиво и добро бе то,

в класа пристигна новото момиче

и от първи поглед

влюби се в единия от тях.

Отвърна той на чувствата красиви

и с нея беше нощ и ден,

а неговият сродник сам остана,

това убиваше го бавно,

всеки ден.

И чужди станаха един на друг,

спорове отравяха любимите моменти,

последва разговор,

тъй грозен и нищожен,

беляза ги за цял живот.

Завиждаш, влюбеният каза,

че тебе вече никой не обича!

Махни се щом е тъй, отсече

другият през ядни сълзи,

но някой ден ще търсиш мен,

а аз ще съм далеч, далеч, ДАЛЕЧ!

Мина време, много време,

двамата и дума не обелваха

един към друг,

и двамата тъй страдаха жестоко,

но горди бяха, не разкриваха те своята печал...

Една приятна сутрин появи се

новина за самоубило се момче,

писмо оставило то до трупа си,

а в него имало послание

към своя брат...

„Казах ти, че някой ден ще ме потърсиш

и ето - няма ме до теб,

ще почивам аз дълбоко в черната земя,

а душата ми е тъй далече

от света."

Тогава силна болка го обвила,

по-големият не повярвал на тези слова,

и тръгнал към дома обратно,

а там намерил последните слова...

Прочел той думите горчиви

и паднал съкрушен на колене,

и с думите: "Какво направих?!",

потънал в бездната

на своите грехове...

След време каменната, черна плоча,

стояла тихо,

той седял отпред,

и цвете черно оставил на земята,

безмълвно тръгнал си от своя брат...

Обичайте се, не подценявайте човека,

с когото дълго време сте били,

не допускайте същите грешки,

защото толкова страшно боли.