Когато пали залезът кладни
КОГАТО ПАЛИ ЗАЛЕЗЪТ КЛАДНИ
... от светлия медец на младостта останаха ми няколко лъжички –
да пиша книги, книги да чета, да пея сутрин с пролетните птички,
покрай морето мириси на йод да дишам със разперена душица,
с усмивчица на смешен идиот да подминавам тъпото на вица,
на черното да казвам черно, да! – дори да ми излиза твърде скъпо,
да клатя отрицателно брада, щом искат да ме пъхнат във калъпа,
смирено да провождам своя ден и спомените да редя в килера –
в постелята си проста от сатен да смислям отлетялото си вчера,
да вържа очилата си с телче, че по-спокойно в бъдното да гледам,
да милна в парка малкото момче, което си изпусна сладоледа,
и химни да нареждам за Жени, през моя сън убийствени пантери,
когато пали залезът кладни, и тръгва в тях едно момче – Валерий.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валери Станков Всички права запазени
