Коне
"Концентрат - животът ми в пакетче -
разрежда се едно към три.
Преди употреба разклатете.
Без захар е продуктът диетичен,
да се подслади на вкус."
Ала моят тъй горчи,
дори в ъглите на тихата усмивка.
Да бе с изтекъл срок...
Един живот във мен гори...
И знам, че няма друг да имам.
Но нищо... нека ми горчи!
Ще изхвърля всеки подсладител,
но ще запазя птичето крило
и глътка въздух за сбогуване...
Аз нямам време. Свършва вече...
Ни миг дори за блудкаво умуване –
фитилът е запален и гори...
Устремен единствено в едно –
във светлото отвъд стената
на посивялото от времето небе.
Не ме е страх, че хоризонтът
мечтите ми ще може така - на две
като въжето на обесен да пререже.
Страхувам се от скърцащия звук
на ветропоказател приказливо
душещ дирите на ветровете.
Ще продължа нататък, но не напук.
Фитилът е запален и гори... Помнете –
не търся залив, пристан тих,
а оня животворен концентрат,
и побеснелите коне, препускащи напред-
следите им дълбоки като рани...
Не чакам да открия меценат.
Ще изгубя свободата на конете.
От болка, в стадото събрани,
сякаш сто години преди тях,
живял съм някак... разпилян.
Дъхът им пари – ръцете си пазете
от жест прибързано избран!
Кръвта гори – прозорци разтворете.
Пуснете птица треската да охлади
с мах на своите криле.
А може би са твоите ръце...
Тогава страховете преглътни ги!
Бъди ми дом – поле бъди,
сред дивите треви потока сладководен –
да напоя побеснелите във мен коне...
А искам да извикам – Моля те, плени ме!
Покрий ме с вятър,
топло погали ме.
С омайни изгреви очите ми ги затвори...
Уви, не може! Вятърът е само вятър,
прошарил клоните, далеч от теб,
побелели като кости –
безплътни, тъга им свири като острие
на майсторски наточена коса.
Там само гарвани са чести гости.
Аз нямам време. Свършва вече,
устремен единствено в едно –
във нещото, отвъд стената
на посивялото от времето небе.
Небето, чакащо от векове,
да се случи нещо долу – на земята,
безплодната и спечена земя.
Но само мълниите бавно,
сезонно, разсъбличат го до голо.
Препускат моите коне във канонада.
Отвъд – към светлото ме теглят те.
И няма нощ и няма ден,
без свежест на внезапната пощада,
препускам с тях и те във мен.
И няма ледена преграда,
и птица, замразена в плен.
Лети денят, нататък устремен,
като стрела към слънчевия диск.
Не знам, къде е краят в мен...
началото изгубено без спомен
във ехото на птичите криле.
Денят прогони птиците далеч от мен...
пришпорих стадото коне...
А исках... искам твоите ръце...
Но изхвърли трохите от тревоги!
С тях гарваните нагости,
сред прошарените клони,
далеч от моите коне!
След туй, завинаги ги отпрати!
А искам с твоите криле...
Бъди ми дом – поле бъди,
сред дивите треви потока сладководен.
Ако ли тях - конете не, себе си да напоя поне...
разрежда се едно към три.
Преди употреба разклатете.
Без захар е продуктът диетичен,
да се подслади на вкус."
Ала моят тъй горчи,
дори в ъглите на тихата усмивка.
Да бе с изтекъл срок...
Един живот във мен гори...
И знам, че няма друг да имам.
Но нищо... нека ми горчи!
Ще изхвърля всеки подсладител,
но ще запазя птичето крило
и глътка въздух за сбогуване...
Аз нямам време. Свършва вече...
Ни миг дори за блудкаво умуване –
фитилът е запален и гори...
Устремен единствено в едно –
във светлото отвъд стената
на посивялото от времето небе.
Не ме е страх, че хоризонтът
мечтите ми ще може така - на две
като въжето на обесен да пререже.
Страхувам се от скърцащия звук
на ветропоказател приказливо
душещ дирите на ветровете.
Ще продължа нататък, но не напук.
Фитилът е запален и гори... Помнете –
не търся залив, пристан тих,
а оня животворен концентрат,
и побеснелите коне, препускащи напред-
следите им дълбоки като рани...
Не чакам да открия меценат.
Ще изгубя свободата на конете.
От болка, в стадото събрани,
сякаш сто години преди тях,
живял съм някак... разпилян.
Дъхът им пари – ръцете си пазете
от жест прибързано избран!
Кръвта гори – прозорци разтворете.
Пуснете птица треската да охлади
с мах на своите криле.
А може би са твоите ръце...
Тогава страховете преглътни ги!
Бъди ми дом – поле бъди,
сред дивите треви потока сладководен –
да напоя побеснелите във мен коне...
А искам да извикам – Моля те, плени ме!
Покрий ме с вятър,
топло погали ме.
С омайни изгреви очите ми ги затвори...
Уви, не може! Вятърът е само вятър,
прошарил клоните, далеч от теб,
побелели като кости –
безплътни, тъга им свири като острие
на майсторски наточена коса.
Там само гарвани са чести гости.
Аз нямам време. Свършва вече,
устремен единствено в едно –
във нещото, отвъд стената
на посивялото от времето небе.
Небето, чакащо от векове,
да се случи нещо долу – на земята,
безплодната и спечена земя.
Но само мълниите бавно,
сезонно, разсъбличат го до голо.
Препускат моите коне във канонада.
Отвъд – към светлото ме теглят те.
И няма нощ и няма ден,
без свежест на внезапната пощада,
препускам с тях и те във мен.
И няма ледена преграда,
и птица, замразена в плен.
Лети денят, нататък устремен,
като стрела към слънчевия диск.
Не знам, къде е краят в мен...
началото изгубено без спомен
във ехото на птичите криле.
Денят прогони птиците далеч от мен...
пришпорих стадото коне...
А исках... искам твоите ръце...
Но изхвърли трохите от тревоги!
С тях гарваните нагости,
сред прошарените клони,
далеч от моите коне!
След туй, завинаги ги отпрати!
А искам с твоите криле...
Бъди ми дом – поле бъди,
сред дивите треви потока сладководен.
Ако ли тях - конете не, себе си да напоя поне...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Ганчев Всички права запазени
