КЪМ ГИБЕЛТА

И нещо прищипа сърцето ми и го притискаше,

като анаконда го обвиваше и го задушаваше,

безмилостно отнемаше му свободата,

напускаха го силата, страстта.

Отровна мъка прониквше до всички клетки,

в сълзи се виждаха стоновете тежки.

А болката за живота му копнееше,

душата по старата любов жалееше.

Сърцето потъваше към земните недра,

със адски мъки се опитвах да го спра,

а само ти можеш подавайки ръка,

но ще ме бутнеш по-натаък в пропастта.

Надеждата бавно си отиваше от мен,

а “анакондата” ме убиваше ден след ден.