Щастие търсех във всеки нов ден,

недоволен, че от него по малко намирах.

А късметът толкова близо стоял е до мен,

но не го виждах, вървях и не спирах.

И точно, когато бях се отказал,

и живеех, сякаш по пътя изгубен.

С най-старите дрехи от дома си излязъл,

срещнах жената, в която още съм влюбен.

Към мен, тя протегна ръката си нежно,

докосна за обич мечталата длан.

Да ме топли, когато навън ще е снежно,

да не нощува сърцето ми в непознат крайпътен хан.

А късметът, до мен е, вече го виждам,

дава ми щастие, което не търся на всяка цена.

Щом нещо ми носи тъга, в стена от спомен зазиждам,

пък било и то, да е любимата жена.

Явор Перфанов©

02.11.2020 г.

Г. Оряховица