Отново е нощ,
а на мен ми е тъй самотно.
Гледам луната,
но и тя се е скрила.
Може би плаче и не иска да я гледат така.
Използва невидимото покривало на облаците,
за да се скрие и да потъне в самота.
Разбирам я!
И аз я чувствам така.
Използвам различни маски,
за да скрия своята тъга.
Тя е само моя и не искам друг да я вижда.
Времето е ветровито и
не се чува никакъв звук.
Не, почакай!
Ето го!
Някъде нейде в близката планина
се чува любовния зов на страдащия вълк.
Той плаче за своята любима и
не спира да ѝ казва,
колко много я обича,
чрез своите вълчи песни.
Почакай!
Луната махна своето наметало.
Ето я!
Ето я в цялата ѝ красота.
Остава още малко време преди
да свърши тази приказка.
Ето я Любовта!
Една любов,
любов обречена от живота.
Колко е тъжно...
Да се обичат,
а да не могат да се докоснат.
Колко много болка има в тази любов.
Но луната се усмихна.
Ето тя е щастлива и вълкът притихна
в името на любовта.
Тя е щастлива,защото успя да го погали
със своите сребърни лъчи
и да стопли блуждаещото му сърце.
Времето вече отлита.
Слънцето скоро ще заеме
своето място на небето.
Но любовта...
Тази любов...
Тя никога не ще изчезне .
Тя ще се възражда като феникс от пепелта
всеки ден, до края и след това отначало!
© Боряна Тодорова Всички права запазени