Май не те обичам вече, усещаш ли?
Не искам пътя с теб да извървя,
не с теб са свързани големите мечти
и не към твоите гледат моите очи.

Не те желая и не те ревнувам,
не искам ти да си до мен,
не теб, а него искам да целувам,
не за теб, за него мисля всеки ден.

Но още сме заедно, още съм с теб
с тебе все още живея
и чувствам се като в затвор,
не се смея, не живея - аз просто тлея.

Като птица в клетка съм сега,
жадуваща единствено за своботата,
като вълна съм сега, разбиваща се в морето
и самотно в мене страда сърцето.

Какво стана със нас - нали се обичахме?
Какво стана с общите мечти?
Какво със теб направихме
и защо сълзи бликат в моите очи?

И не спирам да се обвинявам,
за това, как посъпвам със теб,
и не спирам да се ужасявам,
откривайки, че към теб съм вече лед.

Лед към теб и всичко твое,
лед към желаните думи две,
аз "Обичам те" ти казвам,
но не те обича моето сърце.

И мислено бягам от тебе -
мисля си за хиляди дуги неща,
за него например или за приятелка,
дори за дребни и скучни неща.

И по навик вече с теб живея
"обичам те" казвам все едно "добър ден",
а ти все още ме желаеш,
все още търсиш път към мен.

Но пътят няма ти да го намериш,
по-добре се откажи от мен,
аз няма назад да погледна към тебе
и няма да се върна в твоя ден.

...И съжалявам че така се получи,
съжалявам, че изстинах към теб,
съжалявам, че на думи аз съм огън,
а отвътре - нищо повече от лед!