Милвах звездите
-
Милвах звездите, по вятъра тичах и страдах.
Наранена загубих лика си, а някога вярвах.
Може ли да се прости на мен, която знаех,
а с огъня си играех, какво е святост и грях?
Ала сгреших, знаейки, душата изгорих...
Тишината се заби по тавана и ме гледа -
аз отдавна на мълчанието и се наситих.
Затова самотата тази вечер е бледа,
не се усмихва, дори не помръдва, аз я убих,
Раних я с греха си, тя самотата умира... и нека.
Разпръснете се сенки от насъбрана вина,
като отнесено ято, като отминало лято,
като зелена трева пресушена на слама,
като уханното вино, но вече изпито.
А разровена душата тази нощ зейна,
разлиствана е лист по лист,
стъпките и са премерени, а размазан погледът чист.
Обиди приглушиха вика и, илюзия е всеки неин стих.
А ветровете не слушаха, те тичаха и се надвикваха.
За какво ли ги гоних, те с мен се напиха и плакаха.
Милвах звездите, а те падаха...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
