Мирис на война

Тъмен облак виси над Земята
и на Слънцето скрива лъчите
Стопи се някъде и дъгата...
И започнах да се взирам дълбоко
и да търся цветовете във мрака
Да се взирам в грозотата,
във калта, в пепелта
и да търся цветята...
Нали някога, там е градина било
Вглеждам се...
Търся хора добри
Срещам лица начумерени
Сякаш питат ме, недоволно и с яд...
За какво сте дошли?
Тука бурени никнат
и от всякъде,
вече само на гнило и на смърт смърди
Нос обръщат, скръстват ръце
и към чаша с парлива вода,
челюсти стиснали, протягат ръце...
Сякаш живота тук свършва...
А може би, даже е свършил...
Може би, това са призраци...
Покой не намерили - нито тука,
нито в отвъдното...
Кой ли знае...
Страха и мъката тук витае
Войната убила е
Пролетта във утробата...
Ала някъде там,
с периферното зрение,
капчица цвят, неволно улавям...
и когато се вглеждам
Във очите ми, калта се преражда...
Една стара жена,
със забрадка - късче небе,
с костеливи, отрудени, селски ръце,
на земята, лалета подава...
и надежда посажда,
че скоро...цвета ще се върне
и земята отново ще ражда!

Valentina Mitova
13/03/2022