Мисъл...
Толкова много думи,
а толкова малко време,
толкова много струни,
но на кой ли му дреме!
Толкова жалък живот,
че чак искам да свърши,
не искам да стана робот,
зададено всичко да върша!
Избрал съм да съм аз
и за теб не ми пука,
четеш, но не чуваш глас,
четеш и то от скука!
Краят сякаш се вижда
и всичко е красиво,
звездата красива приижда,
но защо е толкова сънливо!
Явно сън е било това
и трябва да се събудя,
не си мисли, че си сама,
всяка сутрин ще те будя!
Докато вървя напред сам,
надявам се да мислиш за мен,
все някога ще достигна до там,
моля те, бъди с мен в този ден!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Димитър Стоянов Всички права запазени
