Modus vivendi
“Ето ме тук накрая и все още”.
Росарио КАСТЕЯНОС, “Парабола на изменчивата”
На дните ми по незатворената крива
и моят хвърлен камък стръмно слиза
натам, където времето се срива –
не по-надолу, просто все по-близо
до точката, наречена начало,
на чийто гръб “финал” навярно пише.
(Така се движи всяко твърдо тяло
и коментарът е съвсем излишен.)
По-важно е, че вече съм накрая –
в часа на низходящото движение,
а колко падането ми ще трае
не е математическа величина за мене,
а срок съдбовен, екзистенциален,
сюблимен, пълен със сакрален смисъл,
далеч от оня отговор банален:
“Създателят това ти е орисал...”
Защото падането, в края даже,
е същото движение, с което
летиш нагоре, за да се докажеш
додето просто издържи сърцето.
Защото падаш, натежал от чувства,
защото слизаш, омъдрял към края,
защото падането е изкуство,
в което “мога” си сменил със “зная”.
И падам!
Незатворената крива
на дните, през които ще ме има,
по-стръмно вече може би се срива
на времената в бездната незрима,
но ида, все по-натежал от мисъл,
по-омъдрял, по-яростен, по-мощен...
Не зная кой какво ми е орисал,
но съм!
Все още, Господи, все още...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентин Чернев Всички права запазени
