Моето "винаги" се изгуби в твоето "никога"
С крясъка на тишината
затихна ли бурят във мен?...
Във студа на сълзата
потопих ли покварния спомен за теб?...
"И винаги до теб ще бъда,
и винаги теб ще пазя,
и никога на студа няма да те предам,
и никога любовта ти няма да погазя..."
Думите ти като в ехо кънтяха,
като сред урагани преминали...
забиваха се, сякаш остриета...
душата безмилостно пробиваха...
Твоите лъжи провиснали във мрака...
твоето "винаги"...
твоето "никога"...
Твоите прозаични мечти...
изсукани в изиграни умело лъжи...
Твоите измислени слънца,
в преоткриваните от мен хоризонти...
И онези твои хиляди лица...
рисувани в мрачна картина,
прикована на черна стена...
И заслепена от твоето "винаги",
неуморно изричано...
не виждах, че то всъщност
на "никога" приличало...
И давах ти хоризонтите на
своето "винаги",
и скривах полетата на
омразното "никога"...
И неусетно "винаги" и "никога"
тела преплетоха...
и се сляха с лъжите ти,
така умело изплетени...
И аз, скитницата,
потъвах... затъвах...
не разбирах ли... сляпа ли бях...
че онова... моето "винаги"
всъщност е било... онова...
неизричаното... твоето "никога"!...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
благодаря ти!