Моята приказка
Не ми се спи. О, никак даже.
Орисницата също може да сгреши.
Клепачите си стискам сто години
и чакам принцът ми да се роди.
От чакане очите ми оттекоха.
Целувката със името - събуждане.
Вън пролетите се разлистваха,
а в мене бурите не стихваха.
Отминаха онези сто години,
а него все го няма, закъснява.
Дали защото мен не ми се спеше
или от чакане леглото отеснява.
И заживях го в устни, длани...
във мислите по-жадни от море.
И, в нестинарските пожари диви,
на кладата положих своето сърце.
Събуждах се безсънна от умора.
Не ще дочам той да ме целуне май.
Ще яхна коня Шарколия, да го срещна,
а той да види що е земен Рай.
Разминем ли се, друга ще потърся -
по-истинска и пo като за мен -
най-истинската приказка, която няма
да заменя за друга, а нощта за ден.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Евгения Тодорова Всички права запазени
