Да вярвам ли на думите цинични?
Да се радвам ли на усмивките привидни?
Да ги лъжа ли, че съм щастлива?
Да ги мамя ли, че всичко е наред?
Те казват ми – ах, колко си красива
и винаги върви напред…
Ах, как на думите да вярвам?
Защо говорят те зад моя гръб?
Защо аз искам да им вярвам,
но не вярвам
и уж приятели сме,
а се съмнявам…
Как до тук се стигна?
Как излишната съм вече аз?
Как вулкан от лава
от прахта изригна
и сложи край на приятелството с вас?
Колко тъжни очите ми са днес!
И как блестят сълзите ми…
А те се гледат и не забелязват
колко болка, колко болка има в мен…
Как искам с някого да споделя
свойта мъка, своята тъга…
Но трябва първо аз да прелетя
над цинизма и над подлостта…
И как?
Приятели ли са това?
След като ми се смеят зад гърба!
След като не виждат мойта болка!
След като слепи са за моята тъга!
Прости, прости, сълза,
аз нямам с кого да споделя…
Аз нямам пред кого да те изплача…
Надя 24/03/08
© Надежда Петкова Всички права запазени
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=140240